Direct NOW

"Речта на краля", който тази година обра Оскарите в категориите за най-добър филм, най-добър режисьор, най-добър актьор и най-добър сценарий най-после се завъртя и по екраните на българските кина. Какво ли не се изговори за филма. От месеци се пише за него, но аз изчаквах до последно, защото твърдо бях решил, че този филм ще гледам на кино. Отидох с огромните си очаквания, които бяха да видя именно най-добрия филм на година. И точно след края на филма очакванията ми бяха надхвърлени и сега мога да кажа, че това не е най-добрия филм на годината, това е един от най-добрите филми на модерното кино като цяло. Първо - ако още не сте гледали филма, искрено ви съветвам да го гледате на големия екран, защото внушението е съвсем различно.
Чудя се от къде да започна. Може би от невероятния Колин Фърт, дори за миг не си помислих, че друг би изиграл ролята по-добре. Или пък може би с Хелена Бонъм Картър, която за пореден път ми показа, защо я харесвам - ами тя е една изумителна актриса.
Ако очаквате екшън или пък някакви ефекти, няма да ги получите. Ще получите нещо много повече от това - вдъхновение, тъга, радост и какви ли не още чувства. Казвал съм ви за онези моменти, в които прекарвам вечерта в киното с голяма компания и какво удоволствие ми носи това. И този път беше така, че дори повече от чудесно - на връх националният празник на България, в претъпканата зала, в която два реда бяха заети само от моята компания. Изненадата за мен беше, когато края на филма, който се оказа толкова силен, че нямаше как да бъде по-добре направен искрено ме разплака, което се случва много рядко, а от този филм не го очаквах и още повече се изненадах, когато се огледах около мен и видях няколко човека от компанията, че също плачеха. Именно "речта на Краля" в края на филма е момента в който толкова много чувства се въртят около тебе, че се чудиш да плачеш ли, да се усмихваш ли или пък да бъдеш щастлив. По-късно, когато премислих всичко разбрах, че всъщност сълзите в очите на хората са породени от радост и от силната емоция, която изпитваш и те кара да настръхнеш.


Надявам се, че няма да ви се стори малко скучна публикация, този път обръщам внимание по-скоро на моите емоции около филма, от колкото да пиша за самия филм, но пък се опитвам да ви покажа, че това наистина е филм, който не може да видите всеки ден, а и нали знаете, че понякога има неща за които думите просто не стигат. Когато излизахме от киното, всички които бяха с мен ми благодариха, че са гледали този филм, тъй като така горещо им го препоръчах, а те не останаха разочаровани. И това ме зарадва разбира се, въпреки че си беше доста учудващо, за момент си помислих, че аз съм правил филма :) Но с това искам да ви покажа, че след като гледате този филм ще сте готови да благодарите, за това че сте имали възможност да го направите.


Излизайки от залата ще се замислите за много неща, но най-вече ще се запитате "Боже, кога да последно гледах дори наполовина толкова добър филм, колкото този".
На места ще се смеете искрено, на места ще изживявате трудностите на героите заедно с тях, на места ще се ядосвате. И през цялото време онази тръпка в стомаха ще ви гъделичка, питайки те "ще успее ли, но той наистина ли ще успее, не може да успее?", но към края на филма ще знаете "да, той ще успее, аз вярвам."
Наистина думите ми ще бъдат излишни каквото и повече да кажа. Още веднъж няма как да не спомена актьорската игра на всички участници. А една приятелка ме накара да се замисля като по време на филма ми каза Хелена Бонъм Картър е женската версия на Джони Деп, боже колко е права.